Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.03 22:21 - Да бъда или да не бъда... мама?...
Автор: kapricia Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2553 Коментари: 0 Гласове:
11


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Да започнем с решението да стана майка. Сега! За разлика от повечето ми набори и от повечето ми познати изобщо (без оглед на пол и едническа принадлежност), аз години наред успявах много зорко да се пазя от непредвидени изненади. Толкова зорко, че даже мама и тати се отказаха да ме питат „кога”. Мисля, че това стана около тридесет и втората ми година. И така, откарах още някоя и друга годинка в блаженство, в което не се налагаше да отговарям и да се оправдавам, че все още нямам престолонаследници за разлика от съученичките ми, които вече психически се готвеха да изпращат абитуриенти.

Разбира се, от време на време с мъжа ми отваряхме темата, ама само колкото да се убедим, че май още не сме съвсем сигурни готови ли сме да се хвърлим в такова приключение. (Може би като едни средно интелигентни хора някак си на подсъзнателно ниво сме подозирали, че да си родител въобще не е милата картинка от рекламите.) Макар че идеята за едно гукащо топло сладуресто вързопче, създадено само за гушкане като онези от снимките дето те заливат от фейса, от време на време ни караше и ние да се поразмечтаем. Е, сигурно си носи своите проблеми, ама колко да са чак пък тия проблеми? (О, блажено неведение!...)

Хубаво са го казали хората. Внимавайте за какво мечтаете, защото мечтите имат навика да се осъществяват. И никога не е така, както сте си го представяли – вярвайте ми. С особена сила важи за този вид мечти. За онези от вас, които все още са във фазата на фантазиите, да кажа: мислите си, че ще е като в реклама на бебешка пудра, нали? Е, продължавайте да фантазирате! Поне докато реалността не ви се стовари в лицето като бебешка петичка в окото посреднощ. (Случвало ми се е – боли повече отколкото очаквате.) Да го кажем така: Това е един от онези случаи, крайният резултат от които обикновено неволно ви подсеща какво е имал предвид народният гений, когато е казал, че пътят към ада е осеян с добри намерения. Но не сте си представяли по-забавен и сладък ад, трябва да го призная. Не че бихме променили нещо, ако някой ни даде възможност, но все пак със сигурност никога не е както сме си го представяли.

Но да превъртим лентата малко на скорост напред и да стигнем до момента, в който решението някак изникна в момент на временно умопомрачение (подплътено с известно количество водка около рождения ден на една семейна приятелка). Вярно, обстоятелствата около вземането му не могат да минат за идеалните, но после някак си нямаше връщане назад. Сигурно и на двамата ни е било неловко да минем с оправданието „Абе дай да го премислим пак, щото бях пиян/а и сега май малко ме е шубе!” Все пак от четири- пет години бяхме заедно. Щом след толкова време все още никой от двама ни не е избягал с проклятия и писъци, значи оттук нататък може да градим нагоре. А „нагоре” в случая е решението да добавим още един член на семейството. Котките не се броят.

Разбира се, не се получи от първия път. Нито от втория. Нито от десетия. Една година по-късно един ден сама себе си изненадах, когато избухнах в сълзи виждайки сигурния знак, че и този път няма нищо. Вече се виждах като бездетна бабишкера в един от ония ужасни люлеещи столове, която прекарва последните си дни с три котки и безброй турски/индийски/угандийски сапунки. Дотук имах две котки, оставаше ми третата и още някакви си там 40-50 години до реализирането на кошмарните ми видения. А, да – и отпочването на сапунките, защото към настоящия исторически момент ми се гадеше от тях.

Мъжа ми като една истинска Везничка всеки месец по това време се опитваше да реши дали да се радва или да сподели скръбта ми. Сега като се замисля, май едно от най-категорично взетите решения в живота му беше да стане баща пък каквото ще да става. При мен беше точно обратното, но по онова време просто реших да се оставя на неговата инерция по въпроса, макар с всеки месец надеждите ми малко по малко да увяхваха като дифенбахията до вратата на балкона, която отчаяно се опитвах да изтръгна от лапите на смъртта. (Никога не съм могла да отгледам дори кактус, които иначе минават за издръжливи. Какво ли остава пък за дете?!...)

И слава Богу!

Първа пролет ме хвана отново разревана в банята и... Ами това е! Пролетта дойде, с нея щъркелите, както си му е реда. А с щъркелите и заветните две чертички на теста за бременност. Значи вярно било това за щъркелите. Кой да знае!

Във всеки случай явно мъжа ми има повече инстинкти от мен в това отношение, защото като му показах теста, нямаше сълзи и припадъци от радост (и/или ужас) като по клипчетата в youtube-то, а само едно спартански лаконично: „Знаех си!”

Верно ли?! (Не знам защо, но в онзи конкретен момент ми идваше да го замеря с теста. Дали хормоналните атаки започват в такъв ранен момент?...) Ми като знаеше, що не каза и на мен, бе, Буби?...

А знаеше ли какво ще последва в следващите месеци и години? Бас хващам, че не си.

Сещайки се за онези, а и всички последващи моменти от родителството ни, няма как да не се сетя и за един почти култово точен фейсбук-проблясък, на който попаднах наскоро: ОБИЧАЙТЕ ВНУЦИТЕ СИ – ТЕ ЩЕ ОТМЪСТЯТ НА ДЕЦАТА ВИ!!!

Дай боже един ден да доживеем с мъжа ми да видим отмъщението на внуците ни, макар че, ако сложа ръка на сърцето, нямам от какво толкова да се оплаквам от двамата ни сина! (Засега!) Пожелавам го и на всички вас! И това е единственото смислено отмъщение, което можете да търсите и очаквате. Не разбирате? Ще разберете. Живот и здраве... ще разберете.

Решението да минем през това втори път?... Друга история.



Тагове:   родители,   деца,


Гласувай:
11
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kapricia
Категория: Лични дневници
Прочетен: 905851
Постинги: 304
Коментари: 3697
Гласове: 21015
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930